Георги Шопов – пазителят на историята на рода Чакалови

February 19, 2018 by American College of Sofia

Интервюто взе: Петя Иванова ’97

Georgi-Chakalov with family

Д-р Георги Чакалов със семейството си (отляво надясно: Мери Чакалова, съпругът й Крум Шопов, Никола Чакалов, Гочо Чакалов и съпругата на д-р Чакалов; на коленете на д-р Чакалов е неговият внук Георги Шопов)

Връзката на семейството на Георги Шопов с Американския колеж е много силна и той слуша много за него още от дете. Георги е внук на училищния лекар и възпитаник на колежа д-р Чакалов, на когото е и кръстен, син е на Мария (Мери) Чакалова, възпитаничка на училището и асистентка на финансовия мениджър на колежа Иван Монеджиков. Фрау Божана Чакалова, моята бивша преподавателка по немски в колежа и съпруга на братовчед на Георги, която ме свърза с него, предвидливо ме беше предупредила, че паметта му е “фе-но-ме-нал-на”. И наистина, Георги има толкова много за разказване, че всяка започната история отваря врати към няколко нови. Когато два часа по-късно се подготвям да тръгна, а Георги бърза за ангажимент с църковния хор, в който пее, продъжавам час по час вадя тъкмо прибрания диктофон, за да запиша нов спомен, нова история – от появата на дядо му в “До Чикаго и назад”, през алтернативната спортна дисциплина футбол с тенекиено кошче за боклук наместо топка, злощастно практикувана от вуйчо му Гочо в колежа, през поне два изпуснати влака от групата от колежа, с която майка му обикаля Италия, и така чак до днешното екзотично хоби на самия Георги Шопов – как да не Ви споделя всичко това. 

 

Дядо ми Георги Чакалов (1867-1960) завършил Американския колеж през далечната 1887 г. Директорът на колежа Джеймс Кларк бил близък с прадядо ми, бащата на дядо Георги, който бил терзия. За Кларк дядо ми казваше, че бил със сравнително ограничен кръгозор: „Ако беше на работа в Америка, щеше да остане без хляб.“ И все пак вършел добре своята мисия. След Баташкото клане, Кларк отишъл при пострадалите с мисионери – моят прадядо също бил с него – и се върнал в Самоков с двадесетина деца, кръгли сирачета. Едното от тях го отгледало семейството на прадядо ми, независимо че до момента имали четири или пет собствени деца. С времето децата в семейството станали единайсет, а деветото дете от тях бил математикът акад. Любомир Чакалов; на него е кръстена сегашната Национална природо-математическа гимназия.

След като завършил, дядо тръгнал за САЩ, за да следва там. Баща му му дал 20 наполеона, от които осем дядо сам бил изкарал. В Америка го поел човек на име Слийпър, преподавател по словослагателство, тоест печатарство, когото познавал от колежа. При него дядо ми изучил тоя занаят. След четири години работа като словослагател, дядо успял да събере пари да си плати обучението и записал медицина в Пенсилванския университет във Филаделфия. По време на Чикагското изложение през 1893 г. се среща с Алеко Константинов, който го описва в пътеписите „До Чикаго и назад“:

„Запознахме се също с един момък самоковец, Г. Чакалов. Той живее и учи във Филаделфия, като изкарва препитанието си със собствен труд – словослагателство. В течение на пет ваканционни месеца той работи като словослагател нощно време в печатницата на един вестник и този труд му покрива разноските за останалите седем месеца, когато той следва науките си по медицината. По американски! Трудолюбив, интелигентен и скромен момък.“

В Америка дядо се запознава и с Теодор Рузвелт, който няколко години по-късно, през 1901 г., става президент на САЩ.

След като поработил известно време след завършването, включително като частен лекар на един известен човек, богаташ, където ангажиментите му включвали ежедневен масаж и грижи за тонуса на неговия работодател, дядо ми се върнал в България в края на 1899 г. Работил като военен лекар, за да отбие военната си служба, оженил се и му се родила дъщеря през 1902 г. Две години по-късно отново тръгва за Америка да работи, като преди това се развежда.

Общо пет пъти ходи и се връща до Америка, включително два пъти през лятната ваканция като студент се е уреждал като лекар на параход. Тогава параходите пътували по четири седмици, представяте ли си?

Последното, пето, отиване на дядо ми в САЩ е през 1930 г. по повод честването на 35-ата годишнина от завършването на випуска му от Пенсилванския университет, когато неговите съученици му изпратили билета за пътуване.

Chakalov & wife

Д-р Георги Чакалов с втората си съпруга

След едно от завръщанията си в България, 1907 г., дядо ми става околийски лекар във Варна и Каварна и там се жени за втори път, за баба ми. Постепенно се родили трите им деца – майка ми Мария, вуйчо ми Никола и най-малкият – Григор, по-известен като Гочо.

През Балканската война (1912-13 г.) дядо ми бил лекар на полева българска болница, а през Първата световна война (1914-18 г.) – на румънска, защото Каварна става румънска територия. В момента, в който България влиза във война срещу Румъния, от деня на обявяване на войната всички българи в румънската армия от военослужещи стават военнопленници. Дядо ми бил във военнопленнически лагер в Молдова, където боледувал от тиф и едва оцелял. Арестуват го в амбулаторията в Каварна, където работел, защото се възпротивява на настаняването на румънската администрация и полиция в с. Българево 1919 г. После се крие и отива лекар в едно забутано село, Новградец, Варненско – сега Суворово – три години. Последното му назначение, преди да дойде в колежа в София, е като лекар на жп гара и пристанище – Варна, обслужващо района до Горна Оряховица, където се и пенсионира 1934 г.

Dr. Chakalov_YB1036

Д-р Георги Чакалов в годишника на Американския колеж, 1936 г.

При постъпването на дядо ми на работа в колежа майка ми, Мария Чакалова, вече е била завършила колежа с випуск 1931, но все още нямала работа, вуйчо ми Гочо Чакалов учи с випуск 1938, а Никола току-що е завършил гимназия. Така става, че единствен Никола – бъдещият знаменит челист – не учи в колежа; за него не стигат парите. Затова пък се жени за завършилата колежа с випуск 1944 Танка Чакалова.

Връщам се малко назад във времето, за да кажа, че майка ми започва в колежа в Самоков и се премества заедно с колежа в Симеоново. Нейният випуск е последният, който завършва с така наречения тогава 8. клас, тоест след пет години обучение в колежа. След това удължават курса на обучение до шест години. Така няма випуск 1932.

Една от съученичките на майка ми е била Мара Миладинова, писанистката. Пазя спомени от частни продукции, организирани от нея, на които съм бил като малък в дома й на ул. „Цар Самуил“ 25. Съученичка на майка ми е била и Нели Доспевска, съпругата на писателя Димитър Димов, а също и Ани Фаденхехт – Сърчаджиева – майката на Йосиф Сърчаджиев. Във випуска на майка ми в Самоков е била за няколко години и Райна Йонкова Вапцарова, сестрата на поета.

Вуйчо ми, Гочо Чакалов, бил стипендиант, живеел в пансиона, независимо, че родителите му също живеели на територията на колежа. Много често баба ми отваряла вратите на дома си за неговите съученици, особено в един период, за който майка ми е писала в писмата си, когато на колежа се наложило да прави икономии и било спряно парното отопление.

Вуйчо Гочо издаде много речници и беше преводач. Заедно с дядо и под редакторството на съпругата си Дани Чакалова, той пише книгата „Такива бяхме“. В нея ще намерите негови спомени, като този любим мой разказ за любопитните възпитателни методи на младия декан Ъруин Сандърс например:

„Някои нравствени категории бяха много по-задължителни за учениците от колежа, отколкото за връстниците им от другите училища на страната. Нека вземем за пример така нареченото преписване по време на класни писмени упражнения и изпити. За нашите американски учители дори името на това явление беше друго: наричаха го не „copy”, a „cheat”  т. е. „измама“. Нещо повече: наказанието за таква простъпка беше автоматично изключване от колежа. Подобна измама се считаше за непростимо престъпление, което не можеше да се търпи в никаква степен.

Иска ми се да се спра и на една забавна случка, защото тя разкрива точното разграничение между свобода и слободия чрез нетрадиционни въпитателни форми, които се прилагаха в колежа, за да ни научат да се ориентираме в тази толкова деликатна сфера. При това бяхме на възраст, в която младите хора са готови да се разбунтуват срещу какво ли не, стига с това да докажат своята уникалност.

Gocho38 YB36

Гочо Чакалов в годишника на Американския колеж, 1936 г.

[…]Един ден случайното подритване на кошчето за боклук в спалното помещение породи идеята за игра на футбол, при която кошчето да замести кожената топка. Американците като хора практични и необременени от точни представи от какъв материал да е едно съоръжение за събиране на отпадъци бяха предпочели пред обичайните за онова време плетени кошчета обикновени поцинковани тенекии, които можеха да се видят във всички помещения и по алеите в парка. (Тогава пластмасата беше все още непознат материал.) Отвън кошчетата бяха боядисани в защитни цветове, а отвътре ламарината лъщеше като сребърна. Бързо ги припознахме като повод за „шут“, защото отскачаха леко и с невъобразим трясък, след което също така шумно се приземяваха. Започнахме да тренираме с тях трите вида удари: „боц“ – с бомбето, „европейски“ – с външната част на обувката и „вътрешен“ – с вътрешната част на крака.

Опиянението от това оригинално футболно упражнение нарастваше. Отначало нямаше никаква реакция от учителска страна. Когато кошчетата ставаха вече много деформирани, намирахме на тяхно място нови. Американският педагогически подход явно беше белязан с дълго търпение…

След което последва ответен ход от тяхна страна. Беше една пролетна вечер, след сигнала за загасяване на лампите. В спалното ни помещение цареше приятно оживление. Бяхме решили тук да изиграем редовен мач на малки вратички. За целта събрахме креватите в двете посоки един до друг, за да се отвори игрално поле. На ротационен принцип играехме по двама в продължение на пет минути. Останалите обитататели на спалното помещение бяха публика, покачена въру леглата със задача да окуражава играчите. В сюблимния момент, когато приятелят ми Стефан Божков (по прякор „Бош“) и аз като последна (и най-добра) двойка си бяхме разменили едва няколко шута, вратата се отвори. В рамката застана деканът на мъжкия колеж Ъруин Сандърс. Макар и твърде млад, той се ползваше с огромен авторитет сред колегите си и сред нас учениците. Настъпи пълна тишина, която ни се стори още по-страшна, защото беше сменила една невроятна шумотевица от дрънчаща тенекия и младежки викове. И в нея прозвуча отчетливо-делово равният глас на нашия обичан декан, на когото с умиление бяхме измислили прякор „Санди“: „Да се възстанови обичайното статукво! Утре след занятия очаквам в 14 часа Божков и Чакалов при мен. Лека нощ!“

AC Sprint 1934_8

Спортни състезания в колежа през 1930-те

Възстановихме, както ни беше поръчал деканът, обичайното статукво, т.е. подредихме леглата и си легнахме. Не знам колко са спали другите, но лично аз не бях много спокоен – все пак баща ми беше лекарят на колежа, а никога не съм знаел как той ще реагира в една или друга ситуация. Оставаше да видим какво ще ни поднесе новият ден.

А той до обед по нищо не се различаваше от който и да било обикновен учебен делник. Впрочем, не съвсем. Защото нощните ни забави бяха станали известни в целия колеж. Никой нищо не коментираше, но мервах по някой съжалителен поглед, отправен към Бош, когато той не можеше да го засече. Сигурно и аз съм бил обект на същото съчувствие – в края на краищата всички бяхме ритали тенекиените кошчета, а пък само ние с него изтеглихме лошия късмет да ни санкционират по незнаен (все още) начин.

Едвам дочакахме да стане два часа и точно до минутата почукахме на вратата на мистър Сандърс. „Влез!“ Поканата изплющя като камшик. Спряхме до вратата след надлежния поздрав. Деканът в това време затвори книгата, която четеше, бръкна под бюрото си, откъдето извади едно съвсем ново кошче, изгледа и двама ни и изстреля: „Към игрището!“, което прозвуча като че ли думите излитат от пистолетно дуло.

Irwin_Sanders

Д-р Ъруин Сандърс, декан на момчетата

На самото игрище заяви делово: „За подобряване на личната техника и за отработване на различни комбинации разполагате с две удължени полувремена от по 55 минути и една десетминутна почивка между тях. Очаквам да ритате кошчето още по-енергично от миналата вечер, като запазите бързото темпо до пълното изтичане на двата часа.“ Никога през живота си не сме ритали това проклето думкащо тенеке с по-малка охота и с такова огромно омерзение. Особено в моменти, когато тъкмо за миг сме се загледали към храстите около игрището, с опит да различим кой занича от там – и току ще ни сепне познатият глас: „Темпо, темпо, темпо“…

След изтичане на двата часа георично насилихме изтощените си и плувнали в пот тела да ни докарат до душовете, където добихме отново поне външно обичайния си вид, преди да влезем в занималнята.

Мисля, че ще е излишно, но нека все пак спомена: от този знаменателен ден нататък висчки момчета правеха широк обход около всяко тенекиено кошче за отпадъци – от страх да не би случайно обувката им да се допре до него.“

Има и други най-различни случаи, за които ми е разказвал: например един път съученик тръгва да пише картичка на родителите си, обаче в един момент спира и започва да пише някакви нецензурни, нали, защото няма да я изпраща, а вуйчо ми я вижда тази картичка и за майтапа я пуска.

В колежа един от близките на Гочо бил Милко Николов. Милко се прочува с това, че прескача два класа в колежа – започва по-късно, а завършва с вуйчо ми. Впоследствие стана известен химик, изключително кадърен човек. Баща му е собственик на фабрика „Първи май“ в квартал Аспарухово във Варна, а майката е белгийка. Непосредствено преди събитията около 9 септември 1944 г. родителите заминават и повече не се връщат, а Милко остава тук.

*

Малко след преместването на семейството в София, майка ми постъпва на работа като асистентка на касиера и финансов мениджър на колежа Иван Монеджиков и заживява отново в колежа, където вече работи като лекар и живее дядо ми. Коледа 1937-38 г. в дома на д-р Чакалов в колежа на гости идва позната на семейството от Варна с брат си Крум, на 34 г., (бъдещият ми баща!), за времето си застаряващ ерген, заместник околийски съдия в Бургас. Така се запознават родителите ми, следва интензивна кореспонденция; едва ли не всеки ден си пишат като годеници. „Винаги нося със себе си плик с марка и използвам и най-малкото свободно време, за да ти пиша“, пише майка ми в едно от писмата си. Чрез тях те се опознават и шест месеца по-късно се женят. Пазя писмата на майка ми до баща ми даже съм ги номерирал. Вземете ги с вас, разгледайте ги и включете каквото прецените. (Така и правя и докато чета писмата на Мария Чакалова, почти мога да чуя виталния й глас, смея се на проявите на симпатичното й чувство за хумор, опознавам я и аз, сякаш се сприятеляваме.)

Mary YB38

Мери Чакалова в годишника на колежа от 1938 г.

Из писмо от 21 март 1938 г.:

„Нашите са ме оставили напълно свободна да избирам бъдещия си другар и мисля, че в случая не биха имали нищо против, с готовност си биха дали благословията.“

В същото писмо пише, че директорът на колежа държи българка да бъде водач на група колежанки на предстояща екскурзия до Италия, организирана от колежа през април 1938 г. и майка ми е избрана да бъде този водач, защото с нея в тази роля директорът щял да бъде „напълно спокоен“, а всичките й разходи се поемат от училището. Освен нея с групата има и учителка, и професор, (по всяка вероятност преподавателят по история Лорънс Мур) и двамата от Америка. „Организаторът на групата е учителят по история на изкуствата – възпитан човек, много приятен, шеговит като баща ми, живял е в Италия няколко години, пътувал е много и затова ще знае точно къде да ни води, какво трябва да видим, ще ни обяснява всичко както трябва.“

От писмата научих, че майка ми организирила традиционните ежемесечни вечери на преподавателите в колежа и имала за задача да декорира масата според сезона. Ето какво споделя майка ми по темата в писмо от 4 април 1938 г.:

„Утре имаме учителска вечеря, такива вечери имаме веднъж в месеца, сигурно съм ти писала за това и преди, за тия именно вечери аз отговарям, ще видя колко души ще дойдат да наглася кой къде да седне, като мястото му определя с някаква фигура или картичка, подходяща за сезона. Миналия път вечерята ни беше на 1 март, та декорациите ми бяха лесни, рязах лястовички от черен картон с мартенички в устата, сега пък от няколко дни режа и рисувам през работното си време патици и патоци, като пред дамите ще сложа паток, а пред господата – патица; смятам да декорирам масите с върбови клончета, та жълтите патета и върбите да им напомнят, че скоро е Великден. Както виждаш, и да не съм на работа в канцеларията, все искам нещо да се занимавам.“

Същото писмо Мери Чакалова завършва типично за нея, непринудено, топло и с много чувство за хумор:

„Изпращам ти една по-голяма снимка. Мисля, че малките са по-симпатични. Тъй като не съм при тебе сега, както виждаш, бързам да се самозаменя.“

Из писмо от 31 март:

„Сега едва почна да ми се вярва, че отивам наистина в Италия през ваканцията.“

В писмо от 16 април тя праща на баща ми копие от програмата на екскурзията (снимка). Писала го е във влака и в Драгоман го пуска. Има писма от Венеция, Флоренция, Сиена, Рим, картичка от Ватикана със съвсем кратък текст, но пък с уникална пощенска марка.

Program Italian Trip.jpg

Из писмо от 18 април от Венеция:

„Крум,

Името ти е толкова кратко, че съвсем се изгуби до рекламата на пансиона, в който сме отседнали. Просто не вярвам, че всичко това е действителност, мисля, че сънувам. Как бих искала само вместо да имам винаги със себе си тия весели и пискливи момичета да бъда с тебе тук и да се любувам и да споделям с теб всичко. Дано някога ми се падне нещо по-солидно от лотарията, та да дойдем заедно.

[…]На Триест влакът се бави около 3 часа. Слязохме, обядвахме на бюфета на гарата и взехме трамвая за града и отидохме да разглеждаме някакви забелжителности. Разглеждахме една римска базилика и катедралата „Св. Георги“… Изображенията по вътрешността на куполите бяха от началото на Ренесанса, живостта не особено добре предадена. Тези неизвестни художници на мозайката са предали отлично цветовете, обаче лицата са доста замрели.

От катедралата взехме трамвая за гарата, отидохме на перона и питахме един от железничарите къде в влакът за Париж. Той се хвана за главата и каза „Mon Dio, ello partido” и действително ние му видяхме опашката. След това, разбира се, не ни оставаше нищо друго освен да наредим по телефона да ни се смъкне багажа на Венеция, да видим кога е следващият влак и да видим как можем да си прекараме времето, за да изпуснем и него…

Разбрахме, че остават два часа, тръгнахме около морето, стигнахме до аквариума и решихме да го разгледаме. Най-много се заплеснах пред хипопотама (б.р. предполагаме, че Мери има предвид октопода). Дори мисля, че станахме и приятели, защото щом му чукнех, той си разперваше пипалата и перките, а към закачките на другите беше напълно индиферентен.“

Letter April 18 Venice p.1

Из писмо от Сиена от 21 април:

„Групата ни е много весела, пада смях на провала, само че аз не мога да се отпусна както трябва, че иначе ще ми се качат на главата. Вчера пак зарегистрирахме едно малко приключение. На път от Милано за Флоренция влакът се бави повече от час на болонската гара. Понеже на програмата ни пишеше закуска на влака, тъй като вечерята ни щеше да бъде късно в Сиена и понеже нямаше вагон-ресторант, реши нашият професор да закусим нещо топло на гарата. Останах аз с една от дамите да пазя багажа и купетата, а те отидоха да закусват. Професорът ги настанил там и – нали е кавалер – дойде да ни смени пак и той остана пазач, а ние отидохме на закуска. След малко една от дамите, която беше свършила със закуската отиде да го смени, той пристигна, оставих му едната дама за компания, а аз прибрах децата във влака. Минава време, професорът не идва, гледам гарата се опразни, затвориха вратите на вагоните, него го няма. Аз почвам да изпадам в ужас, свирват свирките, влакът тръгва и в това време нашият професор с госпожата тържествено излизат от един от подземните изходи. Опитаха да се качат, обаче ги задържаха, едва успя да ни даде билетите и да ни каже да кажем на автобуса да чака във Флоренция до следващия влак. Добре, че дамата, която остана с него беше българката, а не американката, и не тая от двете българки, която знае италиански, иначе щяхме да я оплескаме здравата ние. На Флоренция ни посрещнаха от American Express, настаниха ни багажа в автобуса, разбрахме че следващият влак е след един час и ние решихме да използваме времето да се поразходим малко из града, та като се върнем тука идущата седмица да можем с право да кажем, че сме били и преди.“

Из писмо от Флоренция от 26 април:

„…Скитаме по цял ден от музей в картинна галерия, от там в някоя черква, от там в някой манастир, това цял ден. На обяд едва имаме време да се наобядваме и след това около 15-20 минути да се докараме за следобедното пътешествие. Вечеряме в 19:30 ч. и след това или отиваме в някои приятели на нашия професор, каквито е имало почти във всеки град, където сме били, и там ни се говори за изкуство и ни се показват картини, или пък те идват при нас в пансиона да ни видят, разправяме им за България, дори понякога се случва да им изпяваме по някоя и друга българска песен. Както виждаш и пропаганда вършим.

Vatican Card

Главата ми е вече препълнена с изкуство, не знам дали ще може още да се побере… Ученичките, които са тук, са все много добри ученички и всички изглежда много добре са запознати с история на изкуството. Моя милост беше съвършено боса в тия работи. Видях, че няма да я бъде така тая работа, взех на професора книгите каквито ги има за разните изкуства, та вечер, след като се приберат всички, аз си научавам урока за следващия ден върху това, което ни предстои да разглеждаме. “

Из писмо от 1-2 май, след завръщането от Италия:

„Не обръщай внимание, че се е строшило стъклото на снимката ми. Сигурно ми е пречело да бъда по-близо до теб и затова съм го строшила. […] Тая вечер ходих на клуб по история на изкуството и да ти се похваля, проявих се. Мислех, че паметта ми ме е напуснала и сега се радвам, като виждам, че има останки от нея.“

Из писмо от 4 май от колежа:

„Понеже колежът е решил да прави икономия и са спрели парното отопление в сданията и понеже знаят, че у нас още горят печките и че има радио и лаф и че винаги са добре дошли, гостите не се цермонят.“

След сватбата на майка ми и баща ми на 3 юли 1938 г., майка, а съвсем скоро след нея и дядо ми, престава да работи в колежа и се мести в провинцията при баща ми. Разказвала е как на предпоследния й работен ден – четвъртък, преди неделната сватба – й казват, че шефът й я вика в друга сграда на колежа, където са се събрали много преподаватели и служители, звучи сватбеният марш, а на маси са наредени подаръци. По американски обичай предварително е бил направен списък на нещата, които ще се подарят на младоженката, като срещу съответния предмет този, който смята да го подари, отбелязва името си.

*
През 1945 г. Монеджикови все още живееха на територията на колежа. В сградите на колежа иначе живееха офицери на американската мисия на Съюзническата контролна комисия. С автобус, който извозваше офицерите от местоработата им в София до Американския колеж, следобеда на понеделника 25 юни 1945 г. – спомням си точната дата, защото вуйчо Гочо и Дани се ожениха точно седмица по-рано на 17 юни (имаше много американци на сватбата, защото той беше аташиран като военен към американската мисия на Съюзническата контролна комисия) – с майка ми отидохме до колежа, където гостувахме с преспиване на Монеджикови.

Dany Gocho wedding

Сватбата на Гочо и Дани Чакалови, 17 юни 1945 г.

Беше много интересно, лятно време, а автобусът, с който пътуваха, беше отворен отстрани, имаше само сини шнурове да се държиш да не паднеш, а отгоре – покрив, та при дъжд да не вали вътре. Всички бяха много любезни, шофьорът беше българин, качваха на добра воля и хора от съседните села – Дървеница например.

В дома на Монеджикови срещнахме сина на професор Бляк, Кирил Бляк. За мен бе приятно общуването с него, защото за разлика от г-жа Монеджикова, той говореше български, а аз бях едва шестгодишен и още не говорех английски. По-късно щеше да  бъде обявен за „шпионин и диверсант“. Не можеха да го привлекат под отговорност, когато съдиха Иван-Асен Христов Георгиев 1964 г. за шпионаж, но много се приказваше тогава за Кирил Бляк.

*
След смъртта на баща ми 1947 г. с майка ми се преместихме в София при нейните родители. От това време съм запомнил посещения на много преподаватели и служители на колежа: с-во Тоскови – на Спас Тосков, инструкторът по ръчен труд, сестрите Малчеви (Ружа беше телефонистка в колежа, а Цветанка – счетоводител), сестрите Московски, г-ца Теопиа Кметова по ръкоделие, г-жа Пармакова (Пармаков е бил магазинер), а също преподавателят по история Иван Панайотов, по георграфия – Асен Николов, по химия – Петранка Пенева, която в последствие, 1952-53 г. някъде, замина за Западна Европа. Много интересно беше как дойде и каза: “Повече няма да ви се обаждам, не питайте, но заминавам, никой не искам да ме изпраща.“ Димитър Гончаров  –  диригентът на хора, а след това и хор-майстор и диригент на хора на Софийска опера – също беше близък на семейството. Втората му съпруга, Катя Гончарова, е от випуск 1938 г. на колежа. Дима Гончаров беше много талантлив, освен диригент бе и природно надарена спортна натура. Срещнахме се последно 1956 г. случайно лятото на плажа във Варна, а после есента чух, че е починал от инфаркт.

В дома на дядо живеехме с вуйчо ми Никола, както казах челист във филхармонията. Пет години делихме с него една стая; жилищна криза беше и ние бяхме седем души в две стаи, хол и кухня. На вуйчо Никола до голяма степен дължа музикалното си образование. Но не само той, всички бяха музиканти в рода ми. Съпругата на Никола, Танка, за която се ожени сравнително късно, не беше музикант, но много ме подкрепяше в моето музикално образование. По-късно, когато учех в музикалното училище, ходех у тях да свиря, те имаха пиано в дома си. Дядо ми пък свиреше на цигулка, и той много музикален.

Аз наричам дядо си „моите университети“ в спомени, които съм писал. Нали разбирате, както Горки. Благодарение на дядо аз получих едно енциколопедично образование още от малък.

С дипломата си от колежа, дето я снимахте, майка ми никъде не можеше да си намери работа. Не й даваха работа, казваха й, това е поверителна работа, в издателство да речем. По едно време не й даваха и купони, защото няма работа. Съученичката й от колежа Нели Доспевска й намери мемоарите на майор Томпсън, издадени от неговия брат и майка му. Томпсън е английски офицер, пуснат с парашут в Югославия, който се присъединява към нашите партизански отряди. Хванат е в района на Ботевградско и разстрелян в с. Литаково. Брат му и майка му издават спомените му на английски, а Нели Доспевска даде книгата на майка ми да й направи едно резюме и така да изкара някой лев. След като майка ми представи резюмето, издателство „Народна култура“, въпреки ходатайството на Димитър Димов, отказа да издаде превода на въпросните мемоари.

Майка ми помагаше и на брат си Гочо в издаването на английско-български (1948) и българско-английски речник, а след това работеше като касиерка в едни трудови, производителни кооперации: първо в „Образцова кантора“, после в „Картотека“. Сърчаджиева също й помагаше да търси работа. Но не беше лесно, защото мама беше много зле със здравето. Оперираха я от рак за първи път 1948 г. След още девет години и също толкова операции 1957 г. тя си отиде. В последните години от живота си тя бе машинописка в издателство „Техника“.

*

Аз, Георги Шопов, днес щастлив дядо на пет внука, по професия съм химик. Завърших Химикотехнологичния и металургичен университет (тогава Химикотехнологичен институт), където постъпих след това и на работа и останах до пенсионирането си като доцент 42 години по-късно. На 29 години, донякъде неудовлетворен от професията си, постъпих като извънреден ученик в музикалното училище. Условието беше да си под 30 години и да имаш средно образование, а аз имах и висше, даже бях старши асистент. Постъпих в училището тайно от шефовете ми – да не рекат, че се раздвоявам. 1973 г. едновременно със завършване нa училището, свързано с редица участия, продукции, концерти на класа и т. н., защитих и дисертация, и започнах да пея в хор „Гусла“, а след това и в хóра на храма „Св. Ал. Невски“. Когато се обърнах към един приятел, партиен човек, да го питам дали е редно да пея в църковен хор, той отговори така: „Ще успея да те защитя, обаче ти гледай никой да не знае.“ Дори синът ми не знаеше къде пея. В навечерието на Великден, за да задържат хората вкъщи, даваха най-хубавата телевизионна програма. Като тръгвах за Великденските църковни служби, на сина си казвах, че отивам на запис с „Гусла“.

В „Йоан Кукузел“ също пях – 20 години – и ходих на много турнета в чужбина. Особено последните години от работата ми в ХТМУ бяха свързани с много пътувания с хóра. Октети от 8 певци се представяхме в чужбина за казаци, шоу-бизнес, менажиран от германци, които бяха преценили, че така ще е по-интересно за публиката. След църковната музика, в която бяхме много силни, пеехме руски песни: „Калинка“, „Вечерний звон“, „Во поле берьозинка стояла“. Измисляхме си житие на казаци, а аз имах и праводоподобна версия, тъй като баба ми по бащина линия е отгледана в Русия, след като остава кръгъл сирак по време на Освободителната война. След старозагорската битка, когато Сюлейман паша отблъсква руснаците на Шипка, долу настава клане. Баба ми, на 3 години, оцелява. Руски монахини я намират върху трупа на майка й и я отвеждат в Русия, където я настаняват в дворянско образовано семейство. Така в 19. век тя е знаела и на пиано да свири, и немски, и френски, и руски, а едновременно някак са поддържали и българския й език. След като се завръща, става учителка тук. Аз не я помня, защото съм бил само на една година, когато е починала.

Гордея се, че съм участвал в записи с големия Борис Христов в „Св. Ал. Невски“. Него много късно го направиха народен артист, едва към края на живота му, преди това – нали „невъзвръщенец“ – така и не пя на българска сцена. Когато почина, опелото му беше в „Св. Ал. Невски“. Знаете ли, че там само трима души са опети? Първият е Цар Борис III (1945), вторият е Патриарх Кирил (1971), третият – Борис Христов (1993). За съжаление аз не успях да се включа в опелото, защото по съвпадение точно тогава беше уговорен концерт на хóра „Йоан Кукузел“ в Рим пред президента на Италия Оскар Скалфаро в един дворец. Организирано от българска страна, всичко ставаше в последния момент. Аз бях със студенти на стаж в „Кремиковци“ и ми звънят сутринта, казват ми довечера в 18 ч. летим. В Рим ковчега на Борис Христов, съпроводен от съпругата му Франка, го натовари същият самолет, с който ние бяхме летели. Погребват го тук, в България. Ние се върнахме два дни по-късно и така се разминахме.

По време на престоя ни в Рим ни настаниха при българи в един блок, където живееха служители на посолството, на търговското представителство и на БГА „Балкан“. Трима души ни настаниха в апартамента, където е бил Сергей Антонов, българинът, арестуван и съден за съучастие в атентата срещу папа Йоан Павел II през 1981 г. Нямах линийка със себе си, но 23 милиметра трябва да беше дебелината на стъклото на прозореца. Нали разбирате, в даден момент му разрешават да стои под домашен арест, а той е имал психически проблеми; бил е и мразен от много хора. На оградата отгоре й бяха замазали натрошени стъкла от бутилки, да не може да се прескочи.

За последен път пътувах 2012 г. с хóра. След като престанах да пътувам с разпадането на тези групи, за допълнителен ангажимент и средства за препитание, но и от психологическа гледна точка – защото е много важно да бъдеш ангажиран – аз продължих да пея в хóра на „Св. Ал. Невски“ когато мога – скоро ще станат 40 години откакто пея – и започнах да пея с хóра на храма „Св. Георги“, където след малко ще пея на опело. Църковната музика много ми допада за разлика от естрадата.

За съжаление, тъй като няма регламент за участието на хора в опелата, тоест близките на покойника решават – и то често в последния момент – дали да наемат хор или не, често ни се случва да висим напразно. Колкото и да са ти мили и симпатични колегите, всички се изнервят от това висене и едно и също да си повтаряме. Ето, онзи ден пак ми казаха колегите, че цял ден не са пели на нито едно опело. Затова сега пледираме пред митрополията наемането на хор да стане задължителна част от опелото. Не знам кога и дали ще стане това, но докато съм там и свободен от ангажименти, започнах да си уплътнявам времето като се грижа за гробовете на известни личности около храма: хващам греблото, метлата, ходя и събирам листа. Вече и други двама от хора се включиха. Правя го без хонорар, просто за да работя.

Първо започнах с парцел №44, на артистите. Там е гробът на Тинка Краева, една от оперетните прими, която беше близка на моята майка, този на Константин Кисимов, чиито синове познавах – той загина при катастрофа в Балчик, на 16 август 1965 г. Като видях в какво състояние е гробът му, запретнах ръкави и го оправих горе-долу да има приличен вид. С времето започнах да се грижа и за гробове на общественици.

movie poster

Това мое хоби стана обект на филм на Стефан Командарев с моя милост главен герой, „От признателните потомци“. Във филма се акцентира върху два случая, в които вандали изтръгват метални букви и цифри от надгробна плоча, след което вече не се знае кой е погребан там. Единият от гробовете е на Димитър Талев, но за него аз знаех, че е там, защото съм го виждал и преди да откраднат буквите. Свързахме се по телефона със сина на Талев в Берлин, той прати средства чрез пълномощник и положихме нова плоча на гроба на писателя.

Името „От признателните потомци“ дойде от гроба на народна артистка, на който само това беше останало от надписа, а коя е артистката – никой не знае. Направихме справка с гробищните архиви и се оказа, че е Адриана Будевска – Бургаският театър носи името й. С помощта на директора на театъра бе намерен и лиспващият текст и изписан наново върху надгробната плоча.

*

Аз принадлежа към едно поколение, което не владееше добре, дори не ползваше чужди езици. И макар че слабо говорех английски, преди 40 години при едно турне на „Гусла“ в Уелс, бях единственият човек в групата от 100 души, който ползваше езика и затова превеждаше, дори на официални интервюта и приеми. По-късно бях включен и в екипа преводачи на техническа литература към ЦИНТИ. Превеждах и от френски език , тъй като четиригодишната ми работа като преподавател в университет в Алжир ми позволи да го усъвършенствам. Често съм помагал на мои близки (тогава младежи) в изучаването на английски език; мнозина от тях сега го ползват при ежедневната си работа – у нас и по света. Радвам се, че това поколение усъвършенства този език, а не само го ползва, както аз навремето. Времената се менят, понякога даже за добре!

Снимки: личен архив на Георги Шопов и архив на Американския колеж

Advertisements
%d bloggers like this: